Любовта е достъпна за всекиго…

Слънцето извади лъчите си, бавно заливайки, час по час цялата земя. Петлите кукуригаха още от пет часа, а възрастните баби и дядовци изкарваха животните си на паша. Селото се оживи и всички жени започнаха да вършат домакинските си задължения. Мъжете започнаха да поправят тук-таме по нещичко из двора, а децата излизаха и отиваха да играят.
Всички кьщи в селото бяха будни с изключение на една. Тя беше стара, но с току що измазана фасада и белези за още незавършен ремонт. Висока два етажа тя имаше формата на правоъгълник. Дворът й беше широк и просторен с малка барака в края. В бараката се прибираха инструментите на майсторите, които все още работеха тук. Отвътре къщата беше съвсем обикновена. Имаше 5 стаи – кухня, трапезария и хол на първия и две просторни спални на втория етаж. Имаше и две бани по една на всеки от двата етажа.
Обитателите на тази къща бяха двама англичани – Джон и Елизабет. Джон беше на шейсет и пет години, а Ели – на 75. Те бяха самотни преди да се срещнат един друг.
Джон беше овдовял много млад и се беше зарекъл никога да не се сближи с друга жена така, както някога го беше направил със Сюзън. Но след 30 години самотен живот той намери своята нова половинка – Елизабет.
Тя от своя страна също бе вдовица, но нейният съпруг беше починал по-скоро – само преди 3 години. За нея да живее сама беше ужасно и затова беше повикала при себе си най-малката си дъщеря – Лили. Но рано или късно всеки намира своят любим. Така стана и с Лили. Тя откри своят „принц на бял кон”, който и предложи брак и тя напусна майка си.
Една вечер в бар „Кик” Джон и Ели се запознаха и започнаха да поддържат тази своя връзка докато в един момент тя не прерастна в любов. Те заживяха заедно и в една проливна септемврийска утрин решиха, че искат да напуснат Манчестър и да отидат в България. Бяха чували, че там е евтино и изгодно за нормален семеен живот.
Стегнаха куфарите си и потеглиха към София. Преди да отпътуват обаче те сключиха брак. Само седмица по-късно те вече живееха в старата постройка нуждаеща се от малък козметичен ремонт. Децата и на двамата съпрузи бяха изключително щастливи, че самотните им дни бяха приключили.
Минаваше 11 часа, а Елизабет още се излжаваше в леглото, когато Джо й донесе поднос със кафе и препечени филийки. Тя се облегна на таблата на леглото и му каза:
– Джони, какво щях да правя без теб?
А той й отвърна:
– Щеше да си самотна бабичка, обградена от купища котки – и се засмя гръмогласно.
Те се обичаха безумно и всеки ден вършеха нови, неизживявани неща. За тях животът на село беше като приказката за малките деца. Необезпокоявани от никого те превръщаха всеки миг в цяла вечност, защото бяха двама влюбени далеч от всички тревоги.
Кацайки на летището в София те си взеха билети и отпътуваха към морето копнеещи за веселите ласки на морското слънце. То ги посрещна по-топло от всякога. Джон и Ели си наеха стая в мъничък хотел и забързаха към плажа, за да се насладят максимално от веселите лъчи. Вечерта в бара на Джери срещнаха момиче на име Михаела, на което разказаха за своето бързо бракосъчетание. Барът носеше в себе си духа на приятелството и всеки, прекрачвайки прага му, ставаше член на едно голямо семейство. Така стана и с Ели и Джон. Независимо от произхода си, те се приобщиха към всичките останали “членове” на това, толкова голямо “семейство”.
След като напуснаха „При Джери” те отидоха на плажа и прегърнати зачакаха началото на новия ден, с който пред тях щяха да се появят нови, приятни, непридвирими случки. Не обичаха плановете. Те бяха, както сами казваха: “Плановете са старците, а ние сме все ощще млади.” И в действителност беше така. Напук на възрастите си, двамата влюбени вътрешно се чувстваха като двадесет годишни младежи. Нищо не можеше да развали тяхното щастие. Те бяха заедно, а от това по-важно няма и никога нямаше да има.

Лято е…

Хееей, лято е, хора. Усмихнете се. Погледнете веселото слънце, което чака Вашите усмивки. Не се мръщете. Статистиката сочи,че усмивката е здраве. Смехът подпомага укрепването на имунната система и ни позволява да се чувстваме щастливи. Не се мръщете, защото ще се раболеете и ще бъдете нещастни.

Лято е и почти всички са се отправили към морските курорти. Дали родни или чуждестранни не е важно, макар обслужването и настаняването в нашите да е далеч под нивото на чуждите. Цели семейства си събират багажите и отпътуват към плажове, морета и океани. За някои е купон, за други задължение, за трети пък е тръпка, но всички ги обединява любовта към морето.

Лято е. Другата част от населението на нашата планета, която няма привързаност към морето, изпитва такава към планината. Всяка година от средата на април до края на септември голяма част от планинарите, които не обичат студа и брулещият зимен вятър, нарамват раниците пълни със спални чували, вода и храна и тръгват на поход. Така поне е в нашата родина, България. Предполагам и в другите държави по света има такива любители на походите и планината.

Лято е. Аз не съм нито от едната част от населението, нито от другата. Тоест, не съм нито моряк, нито планинар. Предпочитам да съм си вкъщи или пък да съм навън с приятели. Е, като се замисля, бих ходил и на море и планина, но само с приятели, сам не бих отишъл.

И такааа… лято е. Не бъдете стиснати, ами се отпуснете и дайте пари за една почивка, за да си прекарате незабравимо…
P.S.: …щях да забравя, УСМИХВАЙТЕ СЕ !!!