Любовта е достъпна за всекиго…

Слънцето извади лъчите си, бавно заливайки, час по час цялата земя. Петлите кукуригаха още от пет часа, а възрастните баби и дядовци изкарваха животните си на паша. Селото се оживи и всички жени започнаха да вършат домакинските си задължения. Мъжете започнаха да поправят тук-таме по нещичко из двора, а децата излизаха и отиваха да играят.
Всички кьщи в селото бяха будни с изключение на една. Тя беше стара, но с току що измазана фасада и белези за още незавършен ремонт. Висока два етажа тя имаше формата на правоъгълник. Дворът й беше широк и просторен с малка барака в края. В бараката се прибираха инструментите на майсторите, които все още работеха тук. Отвътре къщата беше съвсем обикновена. Имаше 5 стаи – кухня, трапезария и хол на първия и две просторни спални на втория етаж. Имаше и две бани по една на всеки от двата етажа.
Обитателите на тази къща бяха двама англичани – Джон и Елизабет. Джон беше на шейсет и пет години, а Ели – на 75. Те бяха самотни преди да се срещнат един друг.
Джон беше овдовял много млад и се беше зарекъл никога да не се сближи с друга жена така, както някога го беше направил със Сюзън. Но след 30 години самотен живот той намери своята нова половинка – Елизабет.
Тя от своя страна също бе вдовица, но нейният съпруг беше починал по-скоро – само преди 3 години. За нея да живее сама беше ужасно и затова беше повикала при себе си най-малката си дъщеря – Лили. Но рано или късно всеки намира своят любим. Така стана и с Лили. Тя откри своят „принц на бял кон”, който и предложи брак и тя напусна майка си.
Една вечер в бар „Кик” Джон и Ели се запознаха и започнаха да поддържат тази своя връзка докато в един момент тя не прерастна в любов. Те заживяха заедно и в една проливна септемврийска утрин решиха, че искат да напуснат Манчестър и да отидат в България. Бяха чували, че там е евтино и изгодно за нормален семеен живот.
Стегнаха куфарите си и потеглиха към София. Преди да отпътуват обаче те сключиха брак. Само седмица по-късно те вече живееха в старата постройка нуждаеща се от малък козметичен ремонт. Децата и на двамата съпрузи бяха изключително щастливи, че самотните им дни бяха приключили.
Минаваше 11 часа, а Елизабет още се излжаваше в леглото, когато Джо й донесе поднос със кафе и препечени филийки. Тя се облегна на таблата на леглото и му каза:
– Джони, какво щях да правя без теб?
А той й отвърна:
– Щеше да си самотна бабичка, обградена от купища котки – и се засмя гръмогласно.
Те се обичаха безумно и всеки ден вършеха нови, неизживявани неща. За тях животът на село беше като приказката за малките деца. Необезпокоявани от никого те превръщаха всеки миг в цяла вечност, защото бяха двама влюбени далеч от всички тревоги.
Кацайки на летището в София те си взеха билети и отпътуваха към морето копнеещи за веселите ласки на морското слънце. То ги посрещна по-топло от всякога. Джон и Ели си наеха стая в мъничък хотел и забързаха към плажа, за да се насладят максимално от веселите лъчи. Вечерта в бара на Джери срещнаха момиче на име Михаела, на което разказаха за своето бързо бракосъчетание. Барът носеше в себе си духа на приятелството и всеки, прекрачвайки прага му, ставаше член на едно голямо семейство. Така стана и с Ели и Джон. Независимо от произхода си, те се приобщиха към всичките останали “членове” на това, толкова голямо “семейство”.
След като напуснаха „При Джери” те отидоха на плажа и прегърнати зачакаха началото на новия ден, с който пред тях щяха да се появят нови, приятни, непридвирими случки. Не обичаха плановете. Те бяха, както сами казваха: “Плановете са старците, а ние сме все ощще млади.” И в действителност беше така. Напук на възрастите си, двамата влюбени вътрешно се чувстваха като двадесет годишни младежи. Нищо не можеше да развали тяхното щастие. Те бяха заедно, а от това по-важно няма и никога нямаше да има.